Пианистите Дани Ганчев от “Тангра”
и Антоний Георгиев-Тонто от “Ахат”

Години наред Дани Ганчев живее зад граница, където работи като музикант. У нас става популярен с група “Тангра”. От около година се е завърнал на нашата музикална сцена.
   Антоний Георгиев-Тонто избира да остане в страната, въпреки че има много възможности да се установи навън. Меломаните го познават като член на бандата “Ахат”. 

- Дани, живели сте много години в Словения, но се е наложило да се върнете, защо?

Дани Ганчев: Заминах през 1970 г. и свирех с различни групи. В някакъв момент в Югославия започнаха да преследват българите и да ги вербуват за доносници. Стигнаха и до мен. Трябваше да донасям за други българи, за да остана. Беше страхотен натиск, но нямаше как да стане. Буквално за часове напуснах страната. Спомням си, че е имало някакво обтягане на българо-югославските отношения в началото на осемдесетте и тогава пострадаха много българи, някои лежаха по затворите.

- Но вие сте имали семейство там.

Дани: Да, беше ужасно тежко, трябваше да си тръгна ей така изведнъж и се прибрах в България.

- Тогава ли се присъединихте към “Тангра”?

Дани: Да, като дойдох в София, оставих една бележка на вратата на дома на Косьо Марков, че съм се прибрал. С него сме приятели от деца. Той ме потърси още същия ден и ми предложи да се присъединя към “Тангра”. Исках музиката на групата да звучи различно.

Чочо Владовски, който тогава им беше вокал, не искаше да сменя стила си. Беше изграден като певец, но ми приличаше на солист с оркестър. И все пак опитахме нещо различно в една песен. Той изпяваше фраза, след това аз и накрая заедно, стана интересно. И сега ми е приятно да го чуя. Въпреки това реши да се отдели, да направи своя група.

Не искам да съм

фронтмен,

да пея, интересува ме концепцията, а не да седя отпред. В крайна сметка Косьо Марков ми предложи да сменим стила на групата. На мястото на Чочо дойде Стенли. В България свирихме само две години и половина, но те бяха много успешни. След този период, през 1986-1987 г. заминахме за скандинавските страни и 3 години по-късно - през 1990 г., останах в Белгия и получих гражданство.

- Как ви се струва сега в България?

Дани: Разбира се, различно е отпреди. Какво да кажа, не искам да се занимавам с политика, честна дума. Имам афинитет към западната култура.

Антоний Георгиев-Тонто: Няма какво да се заблуждаваме, западната култура има огромна предистория в друга посока, която ние, за съжаление, нямаме реална възможност да наваксаме, особено с текущата ни нагласа. Различията са с размери на пропаст. Мисленето ни е хаотично и подчинено на мисълта за оцеляване, лутаме се между различни господари, които привидно са “силните на деня”, обезверили сме се, повече предпочитаме да хитруваме, отколкото да анализираме и работим. Все дадености, които не са в наша полза. Естествено, и днешните плодове на тези култури няма как да са съпоставими.

Дани: Кеф е, тук природата, храната са прекрасни. Стандартът е по-нисък. В западния свят приходите са умножени по два, три пъти и разликата в стандарта е предимство за западноевропейците.

Тонто: Басистът ни в “Ахат”- Денис, инвестира много от енергията си тук, но не иска повече да работи в България. Както той каза синтезирано: “В България победиха лошите, нямам нерви да се разправям повече”.

- В Щатите ли отива?

Тонто: Да, интересно е, че е доволен от победата на Тръмп в президентските избори. Смята че политиката на републиканците е подходяща за страната.

- На вас не ви ли се е искало да заминете?

Тонто: През годините е имало различни възможности. С “Ахат” записахме албум в САЩ и имахме дълъг престой. Преди това работихме няколко години в Холандия. Вероятно при мен надделя привързаността към корените – което според мен е характерно за хората, родени и израснали в малък град (аз съм горд силистренец). Сънародниците ни днес не си дават сметка колко са важни корените, защото просто ги няма. Тук едно от лошите неща на факта, че вече сме модерна европейска държава, или поне се стремим да сме такава - неглижираме несъзнателно корените си. Заприличали сме на изскубан храст, подухван наляво-надясно от вятъра. Дали защото така ни е по-удобно, или пък ни е умишлено насаждано, защото сме по-лесни за управляване и манипулиране, не мога да преценя, но заради тези корени не си направих труда да замина.

- Може би хората неглижират корените си, защото вече не им харесва какво се случва тук.

Тонто: Да, ситуацията в страната отчая мнозина, а всеки може да прави свободно своя избор. Синът ми е на 7 и учи във Франция, в сериозно финансирана образователна система, където учителите се ползват с респект и могат с достойнство да упражняват професията си. Нормално е да се очаква плодовете на труда им да са по-добри. Все пак има и други важни неща освен добрата образователна система. Освен че в чужбина не сме в свои води, винаги си оставаме “културни пришълци”. Такива пришълци ще останат и днешните мигранти в България. Имаме възможност да променим ситуацията у нас, ако успеем да възродим добрата семейна среда. Сега имаме, от една страна, родители, които са в невъзможност да показват любов и да предават на децата си балансиран светоглед, и от друга - следващото поколение, което е обречено на същото. Израстват объркани и неуверени деца. Семейството не издържа на провокациите на ежедневието, съвременните възможности за комуникация допълнително ни подвеждат, че се развиваме. Всъщност тече подмяна на истинските ценности с удобства.

- Битовите проблеми също разрушават много семейства.

Тонто: Не може да ги подценяваме, но не мисля, че са толкова важни. Човек не може и не бива да се остави да го водят в живота битовите неща. Подчиниш ли се на бита, това означава един и същи ден да го преживяваш цял живот.

- Дани е късметлия, че е пропуснал най-тежките години на прехода.

Дани: Тогава бях в Холандия и там ми даваха пари, а в България не, при соца спъваха нашата дейност, нямахме приходи и когато станаха промените, ми беше много мъчно навън. Като свалиха Тодор Живков, непознати хора са се прегръщали в трамвая, и в моята махала - на Орлов мост, са се събирали стотици хиляди да се радват на демокрацията.

Казвах си, че няма да стане да свалят комунистите, а то се случи и си мислех, че страната ще се оправи за 1-2 години, а какво стана, било е театър. Нищо не стана. Всички тия, дето говореха за равенство и ни пълнеха главите, сега се превърнаха в капиталисти. През всичките тези години не съм бил непрекъснато щастлив, било ми е мъчно за мястото, на което съм роден. Това е химия, носталгия. Засега най-важно е да си подбирам средата, в която съм и се чувствам щастлив. С млади или стари, има прекрасни хора.

Тонто: Дани по някакъв начин е символ на популярната музикална култура в България от 80-те. Групата “Ахат”, с която работехме по онова време, също замина за Холандия, по топлите следи на група “Тангра”, след като те решиха да емигрират в Белгия. Работехме със същия мениджър и всъщност вървяхме една крачка след тях. Каква интересна тенденция - Дани е представител на по-старата културна традиция, след това идват “Ахат”, Милена Славова, “Ера” и останалите банди, които се появиха в този период. Ние бяхме символ на протеста - в по-брутална, улична форма. Преди 1990 година нещата бяха по-полирани и приглушени. Концертна дирекция си

имаше много стриктна

политика кои изпълнители

могат официално

да пътуват в страната

Средствата за масова информация също бяха внимателно следени, имаше стратегия кое може и кое не. Изведнъж в рамките на 2-3 години това се промени и отпуши - появиха се първите групи с неформален имидж, станаха известни много бързо. Оттогава до ден днешен улицата заема все по-голяма и важна роля във всяка форма на изкуство, която се продава в България (всъщност и по света). Много хора може да кажат, че сравнено с миналия век, когато държавата инвестираше и развиваше културно наследство, днешното ниво на културата е плачевно. Масово знайни и незнайни културтрегери на нацията изцеждат нивото, на което бяхме тогава. Яхват една или друга вълна и търсят възможност да осребрят труда си, като забавляват публиката, а не да я замислят или извисят (което е основен смисъл на изкуството изобщо). Първо беше чалгата, която напоследък мигрира към хип-хоп чалга - изобщо вниманието на народа е погълнато от всякакви форми на зрелища и забавление, а това отклонява вниманието ни от реалните проблеми.

- Вярно ли е, че заедно с още няколко музиканти правите нова супергрупа, подобно на “Формацията” и “Легендите”?

Тонто: Не е точно група, по-скоро е отворен проект на музиканти, които свирят от времето, когато класическата рок музика е била в разцвета си. В момента имаме една формация или ядро, но не бих я нарекъл супергрупа. По-скоро се озовахме на едно място, по едно и също време и споделяме сходно музикално виждане.

Разбира се, най-голямата звезда при нас е Дани Ганчев от “Тангра”, с когото е огромно удоволствие да се работи. Събрали сме се Жоро Марков от “Щурците”, Тони Чембъра от “Монолит”, Пешето от “Джендема” и аз.

- Кога се събрахте и започнахте ли вече репетиции?

Дани Ганчев: По-голямата част от живота си съм прекарал в чужбина. В един момент започнах да се връщам от Белгия по-често и се случи нещо интересно. Тук не е много известно, но аз освен пианист съм и басист. Бас китарата е кислородът, който дишам, това е моята любов. Не съм много в течение с рокендрола у нас. Но много се зарадвах, когато ми се обади Пешето и ме покани да свирим известни парчета на български групи. Това се случи в началото на годината, още на следващия ден пък ме потърсиха от “Тангра” с идеята отново да се съберем. Нямаше нищо и изведнъж отвсякъде започнаха да се появяват предложения. Струпа се доста работа, а най-хубавото е, че ангажиментите ми са все с приятели. Правя го като хоби, с удоволствие.

- Тонто, вие кога се присъединихте?

Тонто: Първоначално колегите опитаха да работят с друг пианист - Пепи Попов от “Атлас” (сина на Развигор Попов), но после решиха да променят малко формацията и ми се обадиха. Това беше през пролетта. Тогава започнаха и репетициите. Свирим популярните рок парчета от 70-те и 80-те години - засега песни на “Тангра”, “Щурците”, “Монолит” и “Стари муцуни”.

- Как се казва групата?

Тонто: Минахме през няколко кръщелни периода. Буги Барабата беше предложил на Жоро Марков

да я кръстим “БДС рок” -

идва от Български

държавен стандарт

На второ четене решихме да се казва “Моно”, доколкото “моно” е някакъв символ от по-ранен период в технологията на звуковъзпроизвеждане. Фокусът и основният смисъл в музиката винаги може да се възпроизведат в моно формат – другото е оцветяване на основните контури, ако щете, допълнителна форма, в която дооформяме съдържанието. Идеята за името е да покажем, че поддържаме концепцията за музиката от онова време. Днес технологията позволява много лесно да се прикрие липсата на стойност в композицията и изпълнението, а оригиналността лесно се симулира с подходяща опаковка при постпродукцията. Не ни интересува кутията, а какво има в нея!

За съжаление, нароиха се доста нови звезди, с много малко артистична ДНК в себе си, но които изглеждат добре като лъскав продукт. Съответно ние, като хора от по-зряло поколение, искаме да подчертаем колко държим на класическите ценности на рок музиката на миналия век. Начинът на живот така се промени, че няма как музиката да бъде преживяването, което беше. Преди години покупката на винилова плоча беше истински ритуал - занасяш плочата в вкъщи, цялото семейство можеше да я слуша, имаше магия.

Дани: Свирим на живо. Изпълняваме и песни на музиканти, които вече не са между живите. Правим композиции на Пеци Гюзелев, на Гошо Минчев.

- Има “Фондацията” и “Легендите”, как си разделяте песните, някои от вас са били в едни и същи групи с тези музиканти и реално трябва да избирате от един и същи репертоар?

Дани: Има и авторски права, естествено, първо трябва да се попитат авторите дали може да изпълним даденото парче.

- Появява ли се професионална завист или конкуренция?

Тонто: Не виждам причина. С Кирил Маричков, който сега е член на“Фондацията”, сме в много добри отношения. Tой знае за нашия проект и какво правим. Пешето е близък с него - вече са коментирали работата ни. Доколкото знам, той с удоволствие ще свири песните си и с нас. Така че, ако това може да се тълкува като доброжелателност и липса на конкурентен елемент - да, няма проблеми.

Дани: Аз съм от малко по-старата генерация. Съсед съм с Кирил Маричков, познаваме се от 60-те години, времето на “Бъндараците”. Първо той беше в групата, после аз и не мога да си представя, че е възможно да се запъне и да каже “Не”.

Тонто: Понеже се заговорихме за басисти - доколкото знам, Дани е бил титулуван за “най-добър басист” в Югославия. Дани, помниш ли кога беше това?

Дани: В края на 70-те години. Не се хваля, така пишеше в техния “Джубокс”, списание като нашето “Ритми”, по онова време.

Тонто: Дани има разпознаваем собствен почерк.

Дани: Бих искал да оставя някакъв отпечатък, няма значение дали е на клавишните, или на бас китарата. Интересното е, че сега в групата всички сме много различни стилово, всеки от всекиго може да научи нещо.

Тонто: Късметлии сме, че в “Моно” Дани свири на бас. Така в пулсацията на групата прозира усетът на истински музикант, за когото инструментът няма значение. Това не може да се формира или фалшифицира - то е даденост. От тази генерация според мен Косьо Цеков (ФСБ - бел ред.) е музикант от такава класа. Мога да си спомня за много малко имена, които са със собствен почерк и каквото и да ги сложиш да правят, се открояват. Дани е с огромен талант. Другата страна на тази монета е, че е много скромен и може би това не му е позволило да развие други, много важни днес качества за оцеляване. Борбеността му е под всякаква критика, умението да налага мнението си - също. И до някаква степен си бере негативите. Не може да продаде достатъчно добре таланта си и може да се каже, че е недооценен. По принцип вниманието на масовата публика е за този, който на телевизора се вижда най-отпред, а всъщност Дани като периферно присъствие е много интересен. Но най-голямата му сила е, че е артист с невероятно широк периметър от музикални познания. От друга страна, е и много добър шоумен.

Дани: Какво пиеш? (Смее се.) Благодаря много. Не знам, каквото съм направил, вече съм се изявил като артист. Основата ми е класическата музика, след това през 60-те години бяха “Бийтълс”, “Ролинг Стоунс”. После джаз рок, пънк, новата вълна. Обичам новото, да има авангардност, оригиналност, послание. По време на социализма не можехме да кажем: “Долу Тодор Живков!”, защото щяха да ни заключат, спъваха ни, трябваше много да се внимава, текстовете да не са нещо особено. Затова за нас беше важно не какво казваш, а как го казваш.