Владимир изчезва веднага след 9 септември 1944 г., Иван е убит в Ловеч, а Асен лежи дълги години по лагерите

Bъпреки безспорните си заслуги за България трима от синовете на Райна Княгиня станали жертви на репресии от страна на държавата.

Райна Попгеоргиева Футекова, от чието рождение наскоро отбелязахме 160-годишнина, е една от иконите на българското Освобождение. За нея всеки българин научава още в най-ранна детска възраст и с право всяка година за честванията на националния ни празник тя винаги заема достойно място в пантеона на героите, а името ѝ носят многобройни училища. По-малко известно е обаче, че заради непризнателните ни сънародници във вече независима България и Райна, и потомците ѝ имат трагична съдба. Учителката от Панагюрище е била едва 20-годишна, когато Георги Бенковски ѝ възлага да ушие знамето на Априлското въстание.

Звездният миг на националната ни героиня е на 22 април 1876 г.

В този ден е освещаването на знамето. Тогава лично Георги Бенковски покачва младото момиче на бял кон, за да го развее в първия ден на въстанието. В автобиографията си Райна описва случката по следния начин:

"На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава по желание на гражданите трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско робство е отхвърлено завинаги. Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода. Беловласи старци редом с невръстни деца, вървяха навсякъде след мен, пееха любими народни песни. Жени, девойки и старици хвърляха върху нас толкова много ухаещи и разноцветни букети, че целият път беше постлан с тях като великолепен килим. Виковете "Ура!" и "Да живее!" нямаха край. Тази тържествена процесия продължи до вечерта."

След разгрома за нея обаче следват само страдания. Американският журналист Джанюариъс Макгахан пише за нещастията, сполетели българската Жана Д'Арк.

Веднага след разправата с въстаниците баща ѝ поп Георги е убит на входната врата на къщата им и двете с майка ѝ набързо го погребват в двора си. По-късно дръзналата да създаде и развее първа знамето - символ на българската свобода, е заловена от османските власти.

След това я превели с вързани ръце, полугола, изнемощяла, замеряна с яйца, тухли и камъни, по главната улица в Татар-Пазарджик. Накрая, измъчвана и унижавана, крехката учителка е захвърлена в пловдивския затвор на хляб и вода за повече от месец.

Благодарение на намесата на американския консул в Цариград Юджийн Скайлер е освободена и с помощта на Найден Геров е изпратена в Москва.

Там учи три години медицина и става акушерка - първата дипломирана акушерка в България. В Москва Райна успява да уреди чрез жените от Дамския благотворителен комитет

възпитанието на 32 панагюрски сирачета,

сред които е и по-малкият й брат. Когато се завръща у нас, Райна Футекова е поканена от митрополит Климент със светско име Васил Друмев за учителка в Търново.

Докато учи в Русия, получава няколко писма от учителя Васил Дипчев. Отговаря му и тя. Когато пак се виждат в Панагюрище, той вече е кмет. През юли 1882 г. се оженват и Райна Княгиня се превръща в къщовница на своя грубичък съпруг. Не чува през следващите години съветите на близки да се разведе. Вместо това ражда 5 момчета - Иван, Георги, Владимир, Петър и Асен. Осиновила и едно момиченце - Гинка.

Единствената ѝ утеха били децата, на които се постарала да даде добро образование. Нямала средства да ги изпрати да учат нещо друго, а и си била патриот, та затова ги изпратила във Военната академия.

Там благодарение на доброто си възпитание те се отличили. Потомците на младата панагюрска учителка, която създава не само знаме, а и символ на копнежа за свобода на цял един народ, също имат незавидна участ. Показали чудеса от храброст и старателни в учението, те стават жертва на политическите обрати в България.

За съжаление комунистическият преврат слага край не само на кариерата им, а и на живота на трима от тях.

През 1898 г. съпругът ѝ Васил Дипчев е избран за народен представител и семейството се премества в София.

Умира скоро вследствие на политическо преследване и побой в Черната джамия и Райна остава с шест деца, най-голямото от които е на 13 години. Работи предимно в кварталите “Орландовци” и “Малашевци”. Поддържа тесни връзки с Венета, вдовицата на Христо Ботев.

Докато синовете й били по фронтовете, здравето на Райна Княгиня все повече се влошавало. Вероятно още от времето, когато лежала в турския зандан, заболяла от костна склероза. Постепенно заради тежкия живот и мизерията, в която живеела, тя започнала да губи разсъдъка си и накрая полудяла. Починала в бедност през 1917 година, но с това трагедиите около нея не свършили.“Най-малкият от синовете й - чичо Петър, се прострелва, докато си играе с пистолета й, и умира едва 14-годишен. Това е голямата трагедия, сполетяла я приживе. Най-големият син генерал Иван Дипчев почива в лагера в Ловеч. Най-малкият - чичо Асен, има войнишки кръст за храброст, но и той лежи от затвор в затвор. Чичо ми Георги пък е моряк от кораба “Дръзки” и потопява турски броненосец, издъхва в Бургас”, разказва в свое интервю Васил Дипчев, който е потомък на четвъртия от петимата синове на Княгинята - Владимир. Владимир е бил директор на ученическите кина в София. На 10 октомври 1944 г. излиза за работа и безследно изчезва. А съпругата му се разболява от рак и умира осем години по-късно.

Най-големият й син Иван се ражда през 1885 г. Завършва Военното училище с 25-и випуск, а след време и Генералщабната академия с отличен успех. Участва в трите войни за национално обединение. Като млад офицер особена храброст проявява при щурма на Чаталджанската позиция през Балканската война. За доказан героизъм на бойното поле е награден с 5 ордена за храброст и медали за военни заслуги.

Рискува живота си в Балканската война в единствен по рода си дуел с турски офицер вместо масово сражение, за да не гинат войниците. Бил е и комендант на София през 1927 г. Две години преди това без малко да загине при атентата в черквата “Св. Неделя”. При страшния взрив върху главата му пада тухла, пробива черепа му, спасен е с помощта на пластина, която носи до края на живота си

През 1934 г. е произведен в чин генерал-майор, а през 1936 г. е пенсиониран с чин генерал-лейтенант поради спор с ген. Христо Луков.

След 09.09.1944 г. къщата на Райна Княгиня, която тя строи като вдовица на ул. “Софроний Врачански” в София, е отчуждена. Генерал Дипчев прекарва години по концлагери и затвори. През 1954 г. комунистите го изправят пред съд в Троян за измислени престъпления

отпреди 30 години. Куриозното е, че са го съдили заради участието му в преследването на разбойническата чета на Васил Героя и Дочо Узунов. Те си били истински бандити и в Ловешко били пропищели от наглите им обири. Но понеже преди 9 септември дружали и с комунисти, народната власт ги “припознала” като свои.

Ген. Иван Дипчев е осъден на смърт, след това присъдата е променена на доживотен затвор. Умира на 30 март 1954 г. в концлагера край Ловеч. Гробът му и до днес е неизвестен.

Какво се случва с останалите потомци на националната ни героиня, четете в печатното издание на в. "168 часа"