Само на 35 години академик Дроздстой Стоянов има внушителна биография, а от бързия му възход в научните среди на някои хора би им се завил свят.
На 15 години завършва едновременно три средни училища - руския дипломатически лицей в София, средно общообразователно училище и английска гимназия. На 21 г. се дипломира с отличие в Медицинския университет в София. На 23 г. става хоноруван преподавател в Международния славянски университет и Национална музикална академия. Специализира психология и психиатрия.
На 25 г. придобива научна степен "доктор по медицина". На 29 г. специализира философия на науката в университета в Питсбърг, САЩ. На 31 г. става доцент в Катедрата по психиатрия и медицинска психология при Медицинския факултет, а на 33 г. специализира функционално изобразяване на мозъка в Университетската клиника по психиатрия в Базел, Швейцария.
И отново на 33 г. е избран за професор по психиатрия, медицинска психология и личностно центрирана медицина.
Днес е автор и съавтор на значителен брой научни публикации, преподава интензивно и работи като клиничен психиатър и терапевт. Името му представлява сбор от това на майка му Дрозда и покойния му баща Стоян. И двамата му родители са професори по психиатрия.
Само след два месеца Стоянов очаква събитие, което ще засенчи академичната му титла, и това е раждането на неговото първо дете.

- Честито, проф. Стоянов, на 35 години вече сте академик! Как отпразнувахте този свой успех?
- Има един момент в живота, от който нататък празнуването се превръща в една
по-скоро досадна задача и задължение Човек започва да се затруднява да отбележи определено събитие или успех по специален начин. Спомням си, че когато бях дете, на 11 или 12 години, майка ми стана професор и сякаш изпита едно облекчение след някаква преумора, но не и желание за празнуване. Постигането на всяка една цел в академичното развитие си има цена. Изкачването води до декомпресия, но в нашите академични среди просто трябва да се съсредоточиш върху следващата си задача.
Без да могат да те отклоняват всякакви коментари на злобни и завистливи хора, които се стараят да омаловажат постигнатото от теб и при това публично.
- Специализирали сте няколко години в чужбина, защо избрахте да се върнете в България, да живеете и да градите кариера у нас?
- Това е един от най-важните въпроси, пред които се изправя всеки млад човек от моето поколение и от поколенията след мен, родените през т.нар. парламентарна демокрация. Специално моят избор бе продиктуван от две неща. Първата част от моята мотивация бе твърдото ми убеждение, че не мога да бъда различен на общия фон - to make a difference. Такива хора като мен не са някакво удивително изключение в онази част на света. У нас обаче са.
Втората част от мотивацията ми бе свързана с моето разбиране, че хора като мен са необходими на нашата страна, за да може тя да направи прогрес - to make a difference. Върнах се у нас, защото в чужбина не бих бил толкова различен, колкото съм у нас, и защото съм сигурен, че единствено хора като мен могат да предизвикат някакво движение напред в трудните условия на социална, икономическа и духовна криза,
в която е държавата в момента.
Родителите ми винаги са били хора патриоти, изповядващи родолюбиви ценности, и ме научиха да обичам родината си. Независимо че баща ми към края на живота си беше дълбоко разочарован от политическата и социалната ситуация в България и често пъти говореше за емиграция. Не мисля обаче, че възприемаше тази възможност като реална.
- Преди две години ставате професор и тогава споделяте, че следващата ви цел е академичната титла. Лесно ли постигате всичко, което поискате?
- Ако погледнем отстрани на това, което представлява моята биография, вероятно изглежда, че постигам всичко с някаква удивителна лекота.
Много хора сигурно ще потърсят причините за бързото ми развитие и в моето име, и в тези на родителите ми, които са професори по психиатрия. Затова бързам да кажа, че във времената, в които започнах да се развивам в академичните среди, майка ми вече беше пенсионирана, а баща ми - покойник. Онова, което получих от тях, не беше активна подкрепа на научната ми кариера, а най-вече усвояването от тях на урока за правилата на играта от много рано. Тези правила са от огромно значение за реализацията във всяко едно поприще. Те трябва да се спазват, ако човек не желае завинаги да остане аутсайдер.
Родителите ми, освен че ме научиха също така да обичам родината, за да не остана в чужбина като дърво без корен, идентичност и национално самосъзнание, възпитаха у мен и необходимостта да проявяваш уважение към другия и другостта И двамата винаги са били хора със закономерно високо самочувствие, което произтича от реалните им заслуги, но въпреки това уважителни към всички. В моя екип например имам асистент, който е ужасно скептичен човек, ако трябва да се сведе до езика на ежедневието, е едно мрънкало. Но ние имаме нужда от такъв човек в екипа, защото къде ще стигне една изследователска група, ако мрънкалото не е там, за да доставя тестинг на реалността периодично.
Закъде бих бил аз с моето самочувствие, ако нямах такова мрънкало в екипа си.

- Разяснете по-подробно какви са правилата на играта, които казвате, че сте усвоили съвсем отрано?
- Те са еднакви за всички сфери, но в университетските и академичните среди имат някои специфики. Първото правило е човек да има емоционална интелигентност Най-сигурният начин да попречиш на някого в неговото научно израстване е да проявиш емоционална притъпеност към неговата нужда от признание. Тъй като в науката не се влиза, защото човек иска да изкарва пари. Не се влиза, защото дава лесен път към евтина слава. Влиза се само заради признанието и това е вечният подсъзнателен мотив. Второто правило е да имаш социална интелигентност. Да даваш толкова, колкото си взел и да вземаш толкова, колкото си дал. Ако се раздадеш твърде много, това е житейски принцип, рискуваш да останеш дълбоко разочарован от онова, което ще получиш в замяна. Този принцип действа в още по-голяма степен при отглеждането на деца. Третото правило е моралната интелигентност. Да осъзнаваш, че хората не са ти длъжни и само ти си длъжен към себе си. Науката е егоцентрично усилие, макар то най-добре да се осъществява в екип и да изисква умения за работа в малка група, кооперативност. В крайна сметка обаче е усилие да докажеш себе си. В това самоосъществяване, колкото и да усвояваш интригите, присъщи на акдемичните среди, да пласираш своите способности пред висшестоящите, винаги трябва да уважаваш и следваш тези три принципа. Естествено, на повърхностно ниво нещата винаги са отчайващи и се характеризират с много лицемерие, фалш, параноя и недоверие, но всеки, който уважава правилата, има по-големи шансове за успех.
- Чувствате ли се млад, като се имат предвид всички отговорности наред с преподавателската дейност, които тежат на плещите ви?
- Не, разбира се. Младостта е състояние на духа. Понякога може да дойде епизодично и спонтанно. Имал съм отделни моменти, в които съм се радвал като малко дете на различни ситуации от личния живот, но тези мигове не са всекидневие.
От пролетта на 1995 г. младостта не е всекидневие за мен.

Цялото интервю четете в новия брой на в. "168 часа"