Втоталитарна България половин век ловът е запазена дейност за височайши особи от върховете на БКП. Нагласено и изкуствено, преследването на дивеч се превръща в рутинна дейност с предизвестен победител.
В миналото вероятно първият високопоставен ловец у нас е цар Фердинанд. И той, както и синът му цар Борис ІІІ се гордеят като монарси със задълбочени знания за природата. Техният интерес към природните науки е бил съчетан с широки познания по зоология и ботаника, като вниманието им е било насочено главно към птиците, пеперудите и растенията. Освен това те сами са допринесли за опознаването и опазването на природата и са съдействали за развитието на естествените науки в България.
Първият елен лопатар например е докаран в България в двореца в Кричим от цар Фердинанд.
Цар Борис също бил запален ловджия. Компания често му правел писателят Елин Пелин. Драго му било на майстора на перото да го виждат заедно с монарха, макар че Пелинко не си падал много по обстрела на горските обитатели.
Малко известен факт е, че в българските ловни полета идвал да стреля и вторият човек в Третия райх – маршалът Херман Гьоринг. Това станало точно по времето, когато царят още се колебаел дали да се прикрепи към оста Рим-Берлин-Токио и според Хитлер шикалкавел съвсем по балкански.
Гьоринг пристигнал в имението на Борис Трети в Кричим.
Любимият дивеч за отстрел на райхсмаршала били лопатарите. Рано сутринта царят очаквал госта да тръгнат из гората. Дълго очаквали Гьоринг да се събуди и приготви и когато той най-после се явил, българските ловци не повярвали на очите си.
Дебелият маршал бил в странно облекло – целият в кожи, като Робин Худ, с високи над коленете ботуши, с обърнати маншети, с тиролска шапка с дълго перо, и вместо пушка държал огромен лък със стрели. Втрещеният домакин не знаел какво да каже. В този момент Гьоринг самодоволно заявил на царя: "Това е най-добрият начин за стрелба на лопатари, Ваше величество!" – и опънал тетивата на лъка.
В годините след 9 септември 1944 г. ловът, обикновено приеман за развлечение на аристокрацията, бързо заразява и новите червени велможи.
Уж „синове на народа”, но и те взели да подражават на царете.
 Небивал разцвет бележи ловната страст на висшите партийни кадри след 1956 г. Самият Тодор Живков, който наследил царските ловни резиденции, бил много запален ловец.
По повод на една вечеря с Тодор Живков в двореца “Царска Бистрица” в Боровец, преминала под господството на ловджийската тема, писателят Георги Марков обобщава: “Да се ходи на лов изглежда се смяташе за признак на изтънчен вкус, за благородно хоби всред висшите партийни кръгове из цяла Източна Европа...
Ленин беше ловджия, Сталин беше ловджия, Хрушчов беше ловджия. Брежнев, Валтер Улбрихт, Чаушеску, Тито, Фидел Кастро, Ким Ир Сен, Енвер Ходжа - всички те бяха ловджии. Маркс не беше писал нищо за ловните страсти на „революционните водачи”, но не бе и предвидил дори, че в преходния период към комунизма ловът ще си остане непреходна привилегия” (“Задочни репортажи за България”).
 По това време се доразвиват и изграждат много нови ловни стопанства за правоимащите. Комунистическата диктатура обаче си има свои правила и в стремежа да се угоди по всякакъв начин на властимащите се стига до куриози и комични случки.
Строгата партийна йерархия повелява вождовете да са най-добри и в тази известна със своята непредсказуемост дейност. Затова и тайните служби, както и ръководството на ловните паркове винаги са готови да направят всичко по силите си, за да не разочароват високопоставените другари.
За тях неуспешен лов не можело да има и затова служителите правели чудеса от храброст, за да осигурят качествен дивеч. За ловната сполука на партийните величия се грижел и специален антураж от опитни ловци.
 Една от най-смешните истории, която се разказва по този повод, е за “Напоя”, ловен резерват до село Лесидрен.
Бай Тошо веднъж казал на гавазите си: "В събота и неделя отиваме в "Напоя" за мечка!"
“Другарю Живков, там няма мечки”, отговорили притеснено служителите от УБО. "Как няма бе..., има, има!", отсякъл бившият първи.
Поставени натясно, но същевременно всевластни, охранителите му отишли право в цирка. Без много да се церемонят реквизирали една мечка и вързана набързо я закарали и пуснали в ловното стопанство, та да задоволят прищевката на генералния секретар.
 Дошла събота и Живков обграден от свои хора се запътил към Балкана. В същото време обаче местният горски, който не знаел за новия звяр в гората спокойно си карал велосипед на път за работа. Не щеш ли изведнъж срещу него се задала мечката. В уплахата си той хвърлил колелото и хукнал да бяга надолу по баира. Мечката обаче,нали била от цирка, можела да кара колело. Яхнала велосипеда и право пред пусиите.
Ченгетата ядосани, че се изложили, вдигнали пушките да я застрелят.

Как служители правят чудеса от храброст за да осигурят дивеч за изтънченото хоби на номенклатурата четете в новия брой на в. "168 часа".