Драматичната криза с Гърция възкреси спомена, че част от териториите по Беломорието, макар и за кратко, са били български. В по-ново време мечтата за излаз на открито море води началото си от Санстефанския мирен договор.

Поредица от грешни ходове на дипломати и управници довежда до загубата на спорните територии. Неблагоприятни исторически обстоятелства се явяват пречка България да получи дори гарантирания с договори икономически коридор.

Площта на нашата част от Беломорието в края на Първата световна война е 8712 кв. км, а през 1944 г. към тях са добавени дори още повече територии

заедно с островите

Тасос и Самотраки

Оказва се, че Тодор Живков изненадващо още през 1963 г. се отказва от каквито и да било териториални претенции към Гърция. Именно този факт обаче се оказва ключът към размразяването на отношенията между двете страни, попаднали във враждуващи военни блокове.

Нещо повече - българската държава се възползва от гарантирания си достъп до пристанищата в Северна Гърция, за да върти далавера с реекспорт на съветски нефт под носа на Москва.

Противно на вярването, че България на всяка цена е трябвало да запази тези територии, фактите говорят, че дори това да се бе случило, нямаше да плажуваме на примамливите днешни гръцки брегове.

Вместо това в онези години със сигурност там щяха да бъдат разположени съветски военни бази. Причината е, че именно там би бил

единственият излаз на Съветския съюз към

топлите морета

Още със Санстефанския договор през 1878 г. областта става част от новоосвободена България. Берлинският конгрес обаче я връща обратно на Турция.

Екзархията все пак успява да запази българските епархии в Македония и Беломорието с Одринско. Кулминационният момент идва, когато след успешните действия на нашата армия в Балканската война през 1912 г. България печели територии на Бяло море.

Генерал Фичев, съгласувано с царя и правителството, издава заповед, с която назначава ген.-майор Георги Вазов за "военен губернатор на Лозенград" на 9 ноември 1912 г.

Именно тогава се поставя началото на българското владение на така желаните територии. Оказва се обаче, че този успех е прекалено краткотраен. Само

8 месеца просъществува

така нареченото тракийско военно губернаторство

със седалище в Одрин.

От 15 март 1913 г. то включва три окръга - Лозенградски, Родопски и Дедеагачки, и 32 околии. След Междусъюзническата война през септември 1913 г. Западна Тракия образува Гюмюрджински окръг, състоящ се от десет околии.

"Тракийското военно губернаторство" се появява на мястото на завоювания от Турция Одрински вилает до линията Мидия - Енос, по-късно определена с Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г.

За съжаление надценилата силите си България отново губи всичко.

Как погрешни дипломатически ходове се оказват фатални за българския излаз на открито море, четете в новия брой на в. "168 часа"