Към внушителната планина от признания за труда, таланта и личността на Стефан Данаилов през годините се добави и връченият му тези дни "Аскеер" за цялостно творчество.
Легендарният български артист сподели, че както първата му такава статуетка, така и последната са дошли в труден за него момент в живота. Данаилов си пожела и сегашният "Аскеер" да му донесе късмет и да му подейства положително също като онзи от 1992 г.
"Животът ми не мина в преследване на цели. Аз съм артист и
умея да давам,
затова и получавам",
изрича така подходящите за случая думи актьорът още преди години.
Той пребори злокачествен лимфом, с който беше диагностициран. Точно когато влиза в ремисия и не се налага нова химиотерапия, професорът загуби обичаната си спътница в живота Мария. Скръбта след нейната смърт го потапя в депресия. В края на миналата година през декември Данаилов започва да губи зрението си, което се оказва засегнато от химиотерапиите. С днешна дата вече е претърпял няколко успешни операции в Германия и лекарите са оптимисти.
Мастера, както го наричат студентите му, още на 33 години получава званието "Заслужил артист", а осем години по-късно става и "Народен артист".
Професор Данаилов е кавалер на най-голямата награда за принос в българската култура орден "Стара планина".
Очите на звездата от "На всеки километър" се насълзяват щом го окичват и със сребърната огърлица "Паисий Хилендарски", приза на Министерството на културата
за изключителен принос в областта.
След многобройните благодарствени речи, които е държал при връчването на още куп престижни отличия, Данаилов още помни първия миг на сблъсъка му със славата. Моментът, в който осезаемо е започнала неговата трансформация от обикновен мъж и актьор в обичана звезда и професионалист.
"Реших да проверя дали съм станал популярен след излъчването на един от първите филми с моя главна роля. Влизам в ресторанта на театъра и се правя, че търся някого. Навеждам се по масите така, че осветлението да падне върху мен, но нищо. Хората си рутят кебапчетата, къркат вино и никой не се сеща да каже: "Абе, това не е ли..."
И си викам:
"Стефи,
батко, твоят
въпрос
не се урежда!"
По това време сестра ми убедила кмета на Созопол, че ще стана известен и той й дал местенце от райския залив, който искал да прави вилна зона "Холивуд". Така след като се отчаях, че филмът няма желания от мен ефект, заминах там и стоях един месец. Положението беше, сякаш влязох в ролята на Робинзон Крузо.
В един задушен следобед със Сашко Бръзицов отидохме до Бургас на покупки, защото си бях скъсал джапанките. Вървя си по улицата
и имам натрапчивото усещане, че някой
ме гледа
Обаче като се обърна - нищо.
Влизаме двамата в един магазин с по-големи витрини, а женицата вътре нещо си пише. Извинително започвам да й обяснявам, че навън времето е горещо и ако не я затруднявам набързо да ми даде едни джапанки 45-и, може и 44-ти номер.
Изведнъж тя вдига глава и гледа направо през мен. Обръщам се и на витрината се залепили трудови гражданки, а на вратата малки патриотчета стоят и ме зяпат.
Притесних се, защото бях с едни шорти без бандаж, които си помислих, че са се скъсали. Пооглеждам се и виждам, че са си наред. В следващия момент чувам как децата викат: "Бате, Серго! Гледай, мамо, той е! Той е!", а аз
все едно цял живот
това съм чакал и високо им отвръщам:
"Ми аз съм бе!"
Това са върховни изживявания и радостни мигове, които никой и по никакъв начин не може да ми отнеме", категоричен е Данаилов.

Пълният очерк четете в печатното издание на в. "168 часа"