Преди близо половин век политически затворници у нас тръгват към свободата по изкопан от тях тунел под стената на Старозагорския затвор.

Подготовката за бягството трае цяла година, защото има да се копаят цели 18 метра. Тунелът тръгва от дупка с дълбочина около човешки бой - 1,5 - 2 м, и е половин метър висок и широк. Когато е прокопан, през него се решават да избягат в крайна сметка само четирима от затворниците - двама българи и двама турци. Макар че повечето от

питомниците са знаели за плана, никой не го издал

Замисълът за бягството през тунел под стената е на Йордан Джамджийски, който е жива легенда не само за съкилийниците си, но и за надзирателите. Сравнявали го с Хари Худини, защото по разкази на охраната успявал да се освободи, като изваждал ръцете си дори от два чифта белезници зад гърба. Преди да започне да копае тунела, Данчо прави поредния си сензационен опит за бягство от строго охранявания зандан, като

за миг успява да прескочи

7-метровата му стена

Но не само нея. Между оградата и двора на затвора има и полоса, широка около 2 метра, преградена откъм двора с двуметрова телена мрежа.

В просеката между мрежата и стената се движат караулите. Когато търти да бяга, Данчо трябва да прескочи първо тези ограждения. Той изчаква смяната на караула, когато онзи на кулата тръгва да слиза, а заместникът му започва да се качва.

Данчо ги издебва и прескача първо мрежата. Забелязал е, че в ъгъла до кулата в стената има издадени камъни, за които да се хване. Той се хвърля към зида, покатерва се и скача от другата страна. Там обаче се натъква на цивилен надзирател, който в момента не е на служба. Онзи имал малък пистолет и веднага стрелял.

Два куршума уцелват

беглеца в бедрото

и в корема

Все пак Данчо оживява. Макар да е автор на идеята за тунела, той не бяга по него. Причината е, че докато траят изкопните работи, директорът му обещава скорошно излизане, стига да престане с опитите за бягство. Заради тях Данчо е натрупал вътрешни присъди и престоят му е набъбнал от 5 на 15 г.

"Слушай, Данчо, ако обещаеш, че няма да бягаш, ще ти ги кумулираме. Ще се получи само една присъда и ще остане малко да лежиш", казал директорът Андон Георгиев. И Данчо се отказва да бяга, но копае с другите от солидарност.

Стената е висока 7 м и дебела 1,5 м. Основата й е 1,5 м в земята. В двора на затвора са "Щайгите" - цех, в който затворниците коват щайги, всеки на столче. Ако завали, трудовият процес се мести под навес. Копаенето започва през май 1971 г. под столчето на Джамджийски.

В "Щайгите" работят към 70 души - българи и турци. Изкопчиите също са смесена бригада. Тунела укрепват с летви от щайгите, пръстта вземат в джобовете, раздават я на съкилийници и я разхвърлят най-вече в тоалетните. Тази технология изисква доста съзаклятници.

Над дупката е направена рамка с капак, върху която седи работещ затворник. Когато копачът излезе, я посипват с пръст. Който копае, другите му изпълняват нормата и така липсата му не личи. Редуват се мнозина, но ударници са Йордан Джамджийски и Николай Радков, който е осъден за бягство от казармата и за опит след това нелегално да напусне страната през Югославия

Копаят с тесли,

клещи и шила

Пръстта пълнят в найлонови торбички, които избутват назад до входната шахта, оттам другите си я разпределят по джобовете . В началото пръстта е черна, после излиза бяла, а накрая и червена глина. Тунелът е тесен - 50 на 50 см, и човек не може да се обърне в него. Когато стига зида, откъртваните камъни няма как да бъдат разтрошавани и изнасяни. Налага се да дълбаят страничен забой, за да ги складират. Къртенето на камъни е най-рисковото, тъй като кънтежът може да издаде цялата конспирация.

Работата продължава 1 година. Трасето е дълго 18 м и минава под полосата за часовоите и стената. Изкопани са 6-7 кубика земя, колкото за два самосвала.

Въпреки масовостта и размаха на начинанието то остава тайна за охраната и след пусковия срок.

Пролетните дъждове през 1972 г. подраняват и водата може да срине съоръжението. Налага се да се работи ударно за преизпълнение на плана. И

в средата на април

тунелът е готов

в съкратени срокове

Радков е първият, който отваря дупка на метър отвъд стената и вдишва свободата.

В края има разширена шахта, която трябва наведнъж да побере всички желаещи да избягат - общо 18 души. Но се решават само 4-ма: Николай Радков, Димитър Влайчев, Орхан Пандуров и Нерзад Нерзи, всичките с дълги присъди. Дни преди съдбовния миг те следят какво става навън със самоделен перископ от тръба и огледалца.

На 21 април 1972 г. в 16,30 часа те се измъкват в храсталака зад стената. Покрай тях минават няколко волги, те ги изчакват и побягват към старозагорския квартал "Колю Ганчево". Облечени са със сини дочени дрехи, носят гумени галоши и това бие на очи. Затова спират самосвал ЗиЛ и казват на шофьора да ги откара извън града. Той обаче побягва с ключовете на камиона. Продължават пеша и на едно кръстовище решават да се разделят - Влайчев и Нерзи поемат наляво, Радков и Пандуров - надясно.

"Познавах района, защото съм служил в артилерийското поделение 5140 там. Прескочихме канала и хванахме Средна гора - разказва Радков. Валеше и вървяхме през борова гора. Прехвърлихме планината за 24 часа и излязохме до яз. "Георги Димитров", сега "Копринка", мокри и изтощени. Имахме малко хляб и кибрит, хванахме костенурка и я опекохме. После тръгнахме към Ръждица. То е турско-българско. Нямахме пари и припаси и Орхан реши да търси храна там. Каза, че турчин на турчин няма да откаже хляб и сирене и че турците не обичали комунистите. Аз бях против, защото се опасявах от предателство, но почукахме на една турска къща. И действително едно момче, шофьор от ДАП в Казанлък, ни даде храна."

Радков допуска, че ятакът ги е издал.

"Всички видове служби, агенти, предприятия бяха предупредени за нашето бягство и всички области до границата бяха блокирани

Започнаха да ни преследват и местни групи. После дойдоха и милиционерски части от Казанлък и Стара Загора. При бягането с Орхан се бяхме разделили и загубили, но си уговорихме място за среща и аз като по-млад реших да го изчакам. Той, както разбрах по-късно, се отправил към Розино, а аз тръгнах към Казанлък."

На Казанлъшките минерални бани милицията влиза в дирите му. В хайката има цивилни и униформени, както и будни граждани. Млад и трениран, Радков успява да им се изплъзне по течението на Тунджа. След часове обаче пак е засечен.

"Покрих се с един клон и се потопих в реката. Издържах половин час, но усетих, че замръзвам. Излязох и продължих да бягам. Хванаха ме чак вечерта на 25 април, като претърсваха във верига всички храсти, дървета, оврази. Откри ме последният човек от веригата. Започнаха да ме бият с приклади, ритаха ме, обадиха се и с вертолети дойдоха агенти. Между тях имаше и руснаци, десантни групи и парашутисти. Разпитът започна на място: да им кажа къде са другите - най-вече Орхан, защото знаеха, че сме били двамата. "Не знам!", виках аз и беше вярно, но пак ме биеха.

Оказа се, че Орхан го хванали по-късно край село Розино, където имал роднини. Мен ме оковаха със синджир, повлякоха ме зад един джип покрай реката и ме вързаха за едно дърво.

Започнаха да гърмят, настървиха кучета

срещу мен да

ме хапят и ми

се заканваха да ме убият

Бяха като хиени върху плячка - цяла армия срещу един човек. После ме закараха на площада в Стара Загора. Оттам десетина души с извадени пистолети и калашници ме водеха вързан за краката и ръцете по централната улица, ритаха ме в гърба и викаха: "Нали искаше да бягаш - ха бягай де!", разказва Радков.

"Влайчев и Нерзад ги убиха - казват, че са застреляни на място с два пълнителя от шпагин, което прави към 60 куршума.

По-късно на делото майката на Влайчев ме доближи и ме пита: "Синко, къде е моето момче?" Аз какво да й отговоря?! Той беше женен с две деца, и ми е казвал, че бяга, за да продължи борбата. Мене защо не ме убиха, не знам, но знам, че от горе е имало заповед да бъдат убити първите, които хванат".

Заради бягството уволняват цялото началство на затвора начело с Андон Георгиев, Желязко Денев и началника на охраната. Според тогавашни затворници

целият състав на вътрешна охрана бил накаран

за наказание да

пропълзи тунела,

преди да го залеят с бетон.

Следствието в Стара Загора води следователят Игнат Колев. На разпитите присъства и руски офицер. Присъединява се и Красимир Минчев, следовател по делото, за което Радков е пратен в затвора.

"Минчев беше син на първия секретар на партията в Стара Загора, а Колев стана началник на затвора на мястото на Георгиев. Днес може вече да са пенсионери, а на мен отказват да ми признаят за пенсия излежаните години затвор. Дадоха ми вътрешна присъда 5 г. и с 12 кумулирани години стана общо 17 г. Пуснаха ме от Пазарджишкия затвор през 1978 г. , където излежавах 6-те последни години от присъдата. Там началникът Ангел Топкаров и главният надзирател Благо Пачев убиха моя най-добър приятел, поета Георги Заркин, който ми беше посветил стихотворение. От него помня строфата "Жив е тоз, който се бори/ с поглед, напред устремен,/ не плашат го него затвори,/ в борбата е той възроден", декламира Радков.

Той се радва на свободата само година и половина. От тях 3 месеца се укрива при приятелите си Петър Бояджиев, Димитър Пенчев и Димитър Иванов от Русе. През пролетта на 1980 г. го залавят при опит за бягство в Румъния. В Пазарджишкия затвор директорът Топкаров го посреща с думите, че ще изсуши кожата му на сянка. Това означава, че няма да го пусне жив.

"От 17 г. 6 съм изкарал сам в килии в карцери - казва Радков. От 20- до 38-годишна възраст това ми е бил животът - виждал съм побоища, глад, мизерия, кръв и дори червясали гърбове. В карцера не ми даваха ядене и вода цяла седмица, така че ми се е налагало да си пия урината понякога. Излязох през февруари 1984 г. Ожених се, имам и деца и сега живея в чужбина.

На мъчителите си не им прощавам, но никога не бих употребил спрямо тях такава жестокост, каквато те проявиха към мен, защото не мога да бъда като тях. Не се занимавам с политика, но безкрайно се радвам, че въпреки днешните издънки комунизмът се срина. Надявам се нещата у нас да се наредят, макар и при следващите поколения", казва Николай Радков.