- Г-н Берон, наистина ли сте участвали в английска експедиция в Тихия океан, в която корабът е тръгнал да потъва и вие сте спасили всички екземпляри, които сте намерили по островите?
- Не, нещата стоят малко по-различно. Нищо не е потънало, но с големи трудности с раницата на гръб, без пари в джоба си, пренесох екземплярите от тази експедиция. Това бяха около
100-ина нови видове
в колекцията
от 5-месечния ми престой на остров Нова Гвинея край Австралия. Бях изпратен там по линия на ЮНЕСКО. Леда Милева беше представител на България в организацията в Париж и ми осигури участието в тази експедиция.
Аз тогава работех в Института по зоология при БАН, в една сграда с Природонаучния музей, който е от царско време. През 60-те и 70-те години започна нов етап от развитието на музея, имаше желание да се разнообрази научната колекция с материали от цял свят. Бил съм на много експедиции по цял свят. И сам съм пътувал. Най-вълнуващото ми пътуване беше през 1975 г., когато бях включен в голяма английска експедиция на остров Нова Гвинея, на който има страхотни джунгли и бивши човекоядци.
- Видяхте ли истински човекоядци?
- Те не си признават. Родителите на тези хора, които видях там, са се срещнали с първите европейци, дошли по онези краища през 30-те години. Ние бяхме през 70-те. Те вече не бяха канибали, но има свидетелства за човекоядци по онези места. Етнографите са го описали.
- Не ви ли беше страх?
- Не,
ако искат да ни убият, винаги може да стане
Вървиш през една непроходима гора, далече от цивилизацията, само от време на време се стряскаш от писъка на райските птици. Издават звуци като картечници. Цялата централна част на острова се състои от огромни гори, високи планини, голяма част от които е карст, варовик.
Изследвахме над 200 нови пещери, вкл. една, която беше дълга над 20 км. Англичаните правеха карти на тези местности и пещери, а аз събирах много интересни нови видове животни. След края на експедицията поради пълната липса на пари пренесох цялата тази колекция с изключително големи трудности. Нямах стотинка в джоба си, връщах се сам. Придвижих всичко от Нова Гвинея през Хонконг, Лондон до София.
- Как я пренесохте?
- С раницата на гърба си. Навсякъде си ходя с нея. Когато съм без пари, се налага да
изминавам големи разстояния пеша
Най-лошото беше в Лондон. В българското посолство ме посрещнаха по-лошо, отколкото в джунглата. Когато стигнах във Великобритания, трябваше да стигна от Лондон до Лийдс, но реших да пренощувам в българското посолство, защото нямах никакви пари, а беше около полунощ. Датата беше 20 декември, беше студено. Пристигнах с този изключително ценен багаж, изморен, с голяма брада в нашето посолство. Но консулът ми каза посред нощ: "Напуснете сградата на посолството".
Нямах пари за хотел. И вървях сума ти километри пеша на 20 декември, идвайки от тропиците - с летните дрехи, докато изляза от Лондон да хвана пътя към Лийдс. Качи ме един пакистанец с камион. С него пътувах до Брадфорд, а после до Лийдс още 20 км, които изминах пак пеша. После се оказа, че от посолството са ме излъгали, че са съобщили на посланика, че съм дошъл да искам подслон, но той не е реагирал. Това беше проф. Александър Янков. Впоследствие с него бяхме колеги във Великото народно събрание. Един ден го попитах: "Сашо, защо не ме прие, когато идвах в Лондон през 1975 г.?" А той ми отговори, че не са му съобщавали подобно нещо.
Историята продължава и след това. На връщане - вече на софийското летище стигам до гишето за проверка на паспортите и там ме чака нова изненада. В Австралия ми бяха забавили паспорта, когато им го дадох да ми извадят виза за Хонконг, и после английското посолство ми беше издало пасаван. С него пътувах до Хонконг и до Лондон. Но когато го подадох на българския чиновник на летище "София", той отказа да ме пусне без паспорт. Каза ми: "Това не е документ" и ми го хвърли, без да го подпечата. Тогава
извадих спалния си чувал от раницата и се проснах на пода насред опашката
"Какво правите?", попита ме той. Викам му: "5 месеца живях в джунглата, такъв като вас не бях виждал. Отвън ме чакат жена ми и детето ми, които не съм виждал толкова време". И тогава чиновникът се разтича и подпечата пасавана.
- На какви други експедиции сте били?
- Бил съм в Хималаите - под Еверест. Качвал съм се докъм 6000 метра.
- С кислородна маска ли?
- Без кислородна маска. По-нагоре не съм се катерил, защото няма животинки, които да събирам.

- Значи животът свършва на 6000 метра, така ли?
- Почти, там някъде е горната граница на живота. А преди това малко по малко се изкачвах и се аклиматизирах. Освен това добре се приспособявам и издържам и на тази височина. Ето миналата година също ми понесе - качих се на 5200 метра в Андите в Еквадор. Работих си една седмица и нищо ми нямаше. При това се качих без водач, съвсем сам.
- Какво търсeхте?
- Гледам кои животни докъде стигат. Кои са екстремните граници на живота. Успях да направя доста добра колекция. Още не знам какво точно съм донесъл, защото при нас вървят много бавно нещата по идентификацията.

Те се изпращат на специалисти, които са затрупани с материали. Едни разбират от паяци, други от бръмбари. Аз разбирам от акари.
- Какви нови видове сте откривали?
- Няколко стотин нови видове са описани по събрани от мен материали. Какви ли не – паяци, стоножки, бръмбари. 90 от тях носят моето име.
- Как 90 буболечки носят едно и също име?
- Те са от различни родове, само видовете са берони, петърберони. Има и 5 рода – Берония, Берониела, Берониум. Те са малки животинки.
- Държавна сигурност пречеше ли ви на тези експедиции?
- Нито ми е пречела, нито ми е помагала. Като отидеш веднъж и се върнеш, нямаш проблеми. Първия път отидох със стипендия. Като студент заедно с един мой колега издадохме книга във Франция и затова ми отпуснаха стипендия за пребиваване в страната им. Но 5 г. тук не ми позволяваха да я ползвам. Накрая стана един скандал в академията.
- Какъв скандал?
- Оказа се, че френският Национален център за научни изследвания разбрал, че
българските власти
не ме пускат да си ползвам стипендията
Техният директор написал писмо до председателя на БАН, възмутен. Извикаха ме в ръководството на БАН в отдел "Международно сътрудничество", връчиха ми един паспорт и ми казаха: "До два дена да те няма, че стана голяма разправия." Беше много смешно, защото тогава за пръв път пътувах на запад. Вече работех, бях на 27 г.Бях си купил един нов костюм с обувки трендафори, сложих и вратовръзка посред юли. Когато пристигнах в Париж, нямаше нито един такъв човек да ходи като мен. След като властите видяха, че се върнах в България след края на стипендията, вече нямах проблеми да излизам отново на експедиции.
- Как влизате в джунглата сам?
- С мачете. Разсичам си тревите, проправям си път, внимавам къде стъпвам, къде сядам. Вземам обществен транспорт до някое градче и оттам по пътеките тръгвам към обекта, който ме интересува. За някои от пещерите съм наемал водач да ми покаже къде са. Аз влизам, а той ме чака отвън, докато работя Трябва много да се внимава. Има отровни змии, има болести.
- Имали ли сте инциденти със змии или други животни?
- Не съм имал инциденти. Гледам да не си кръстосвам пътищата с тях, заобикалям ги. Бил съм 3 г. на работа в Западна Африка по линия на “Техноимпекс”. Там има какви ли не опасности. Свикнал съм много да работя в тропиците. 7 пъти съм бил болен от малария. Въпреки че съм вземал редовно едни хапчета, които се дават на европейците за предпазване от болестта. Единия път едва не умрях.
- Как се оправихте?
- Здрав организъм. Има правила, които трябва да се спазват. Никъде там не се пие вода ей така, защото има микроорганизми, които причиняват болести. Всяка капка вода първо се филтрира, а след това се пие. Дори и къпането става с преварена вода. Иначе може да получиш амебна дизентерия, при което червата ти стават на дантела. Има и други опасности. Край бързите реки има малки черни мухички, които пренасят едни малки червейчета в окото, загнездват се вътре и постепенно човек ослепява.
- Как сте се опазили?
- Никак, просто съм имал късмет, че не са ме засегнали. Тези мушички минават през дупките на мрежата против комари.
Хапала ме е доста пъти и мухата цеце. Не боли кой знае колко,
но от 1000 мухи 3 са заразени и може да се разболееш от трипанозома, която причинява сънна болест, но съм имал късмет. Хапал ме е и скорпион, от големите. Много е болезнено. Здрав човек от такова ухапване не умира, но в продължение на 2-3 часа имаш изключително силни болки. Ръката ми все едно беше в огън, такова е усещането. Много по-силно от ужилване от оса, може би като от стършел. Иначе има други скорпиони, по-малки, които са смъртоносни. В Мексико, където също съм бил на експедиция, хората си ограждат къщите с плочки, за да се хлъзгат скорпионите и да не влизат вътре.
- Имали ли сте срещи с лъвове, тигри?
- Не, аз си ходех в Африка освен с мачетето и с пушка.
В Нигерия живеех в резерват на 100-ина км от най-близкия европеец
От лъвове не ме е страх толкова, защото от тях човек може да се предпази. От дребните мушички съвършено няма как. Лъвовете и тигрите се крият от хората. В България колко души са виждали мечка? Единици. Така е и с лъвовете в Африка. Пушката си я носех не толкова заради лъвовете, а заради павианите. Мъжките са особено агресивни и понякога нападат човек без причина. Лъвът няма да те нападне просто така. Моята максима е, че човек не трябва да си търси стълкновение нито с животните, нито с местните власти, които пък може да ти вземат колекциите. Винаги съм успявал да си изнеса събраните материали, макар и с големи трудности.
- Трудно ли се взема разрешение?
- Не обичам да вземам разрешение за тези неща, защото много-много не го дават. Просто ми е било в раницата и като ме питат какво има в нея, казвам: “Домашни вещи.”
- А скенерите по летищата?
- Когато съм обикалял на тези експедиции, такива скенери още не бяха въведени. Разбира се, има риск да те хванат, но аз не събирам защитени животни. Знам какво да взема.