В центъра на Прага върви мъж с костюм, бомбе и бастунче, който привлича погледите на минувачите.
Десетки очи го следят любопитно не само защото сякаш е излязъл от машина на времето, а и защото ужасно много прилича на немския философ Карл Маркс.
Под маската и тежкия грим обаче се крие Венцеслав Кисьов, който се чуди как да стигне до хотела, в който е отседнал, докато текат снимките на филма "Карл Маркс. Млади години".
Артистът, поетът и човекът Венцеслав Кисьов си отиде преди дни
след продължителна борба с рака на белите дробове
Ролята на Маркс остава паметна за кариерата на бившия директор на "Сълза и смях". За нея той е отличен с Ленинска награда и е първият чужденец, който я получава. "След снимките ме забравиха в центъра на Прага. Не знаех как да стигна до хотела, не помнех нито телефона, нито името. Бях с гипсова маска на лицето, по която един руски гримьор беше изработил уникален портретен грим на Маркс.
Хората ме оглеждаха с голям интерес. Накрая ме намериха с полиция", разказва приживе Кисьов. Паричната стойност на наградата била около 10 хиляди лева и с тях екипът от 320 души си направил щур банкет. Ролята му донася колкото позитиви, толкова и негативи. След 10 ноември, макар самият той да споделя бурната радост от падането на режима, повечето хора виждат у него човека, заради когото са живели 45 години в социализъм.
"Срещаха ме по улицата и ми крещяха: "Болшевик!" и "Комунист!" Напук на тях си пуснах брада, за да приличам още повече на Маркс. С времето и това отшумя, защото идеологията се стопи.
След падането на Живков дълбоко в себе си всички вярвахме, че ни очакват по-светли времена. Че ще удвоим и утроим доброто, но стана обратното. Увеличихме лошото с мащаби, които са страшни", споделя актьорът.
Любовта му към изкуството предопределя целия му живот. На театралната сцена той среща съпругата си - актрисата Калина Попова, и намира ценни приятели. Стресът около закриването на театър "Сълза и смях" по времето, когато е директор, съсипва здравето му.
"Преживях го много тежко. Цяла седмица не можах да заспя, бях в абсолютен срив и мисля, че това отключи болестта ми.
Той беше закрит буквално зад гърба ми,
а когато научих, свиках пресконференция.
Когато министър Рашидов разбрал, че искам да получа обяснение за случилото се само казал: "И аз искам Наоми Кембъл да ми е секретарка, обаче няма как." Тогава си помислих, че думите на Радой Ралин "Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра" са вечни", обяснява Кисьов.
Със зверски хъс той се бори със страшната болест. Прави го заради себе си, заради близките си и заради любимите студенти от Югозападния университета в Благоевград.
"Те не биха ми простили, ако престана да съм във форма.
Боря се със себе
си и заради тях
Искам да разберат, че човек не трябва да се предава дори пред най-страшното", споделя Кисьов, който след своята диагноза разсъждава над силата на вярата и човешкия дух.
"Няма значение как ще усетиш Бог в живота си. Ходих при една баячка туркиня от Батак, която ми обясни, че е важно да мислим за Господ като за светлина. Съжалявам, че в младостта ми нямаше откъде да прочета колко важно за здравето е позитивното отношение към хората и всичко останало. Разбрах, че трябва всеки ден да се събуждаш с усмивка и да не позволяваш на егото да доминира над теб", сигурен е актьорът.В най-трудните моменти до него неотлъчно бди неговата спътница в живота Калина. Той я среща благодарение на режисьора Леон Даниел и Ромео, който се влюбва в Жулиета. Не във Верона, а на софийска сцена.
"Оженихме се, след като играхме Ромео и Жулиета. Беше ми първата роля, а с нея Леон Даниел, който постави пиесата, направо ми намери жена. Държим се един за друг. Малко да ми стане лошо, и тя вика "Бърза помощ" да ми измерят кръвното. Обичам я безкрайно, но и без дрязги не може. Иначе хората щяхме да сме еднакви като тухли, които нямат ръбчета да се търкат", разказва артистът.
Кисьов изоставя възможността да бъде лекар, за да играе. Той е приет медицина, но предпочита да следва във ВИТИЗ. Заради това свое решение си навлича обвинението на баща си, че е тръгнал да става циркаджия. Нищо обаче не може да го отклони от предначертания му път, но преди да се отдаде изцяло на професията, работи и като барман.
"Навремето забърквах страхотни коктейли. Бях измислил дори един, който кръстих "Калинка" в чест на жена ми. Яд ме е, че си изхвърлих шейкъра, защото
при ментетата, които са залели пазара, коктейлите вече са много опасни
Някоя комбинация от фалшив алкохол може направо да те утрепе", сигурен е артистът. Той твърди, че винаги се е чувствал богат човек с верни приятели и 5 хил. тома книги в библиотеката. За него тези ценности карат човека да се чувства несамотен, а в такава атмосфера се случват най-скъпите мигове.
Талантливият поет често бяга от гадостите около себе си именно в срещите с приятели.
"Щастлив съм, че са много. Говорим си за хиляда неща и се опитваме да запазим онова малко кръгче на атмосфера, което сме си създали. Разказвали сме си анекдоти във времена, в които можеше да ни арестуват, но не ни е пукало,
защото се чувствахме свободни
в това наше кръгче", споделя Кисьов.
Своите лета той прекарва със семейството в уютната си къща в троянското село Терзийско. Там въодушевено твори ред след ред и създава повечето от книгите си.
Любомир Левчев казва по адрес на една от неговите поетични книги: "Когато думите звучат, разбираш, че те са наистина божествени. Но има и обратната магия, когато гласът се превръща на знак, неподвластен на времето.
Сигурно това обещание за вечност на написаното е имал предвид Венци, когато е орисвал изповедите си със заглавието "Укротени думи".
Той само ни предизвиква, защото знае, че никой не е сложил юзди на Пегаса..."

Из "Укротени думи" 

Очите ти трябва да са пречистени
от пошлотията на всекидневието
и от безсрамието на безвремието.
Трябва да са измити ръцете ти
от ръкостискането на враговете.
В сърцето ти да се върне детството
със своята непосредственост.
Да си спомниш всички приятели,
които отвъд сте изпратили.
Да извикаш на помощ мечтите си
от младостта - невъзпитана.
Само тогава в душата разлистена
можеш да родиш и отгледаш истина.
Творчеството на Кисьов остава във времето, споменът за него е запечатан в сърцата на семейството му, на приятелите и на любимите студенти. Той сам е написал някога, че ще остане тук завинаги:
Страхувам се от ада
и сигурен съм, зная,
че тука като страдам,
ще ида значи в рая.
Но във живота мръсен
съм всичко друго срещал,
но не човек, възкръснал,
след своя сън мъртвешки.
И щом така е, значи
ще си остана тука,
където гарван грачи
и кукувица кука.
А раят? Кой го знае!
Той вечно е затворен,
далечен и потаен
за чакащите хора.