Кръстникът на улиците и сградите в София, които носят англосаксонските имена "Братя Бъкстон", "Макгахан", "Уошбърн", "Уилям Гладстон" и десетки други, се оказва неизвестното никому овчарче Стоян Ватралски.
Забравеният днес писател и общественик залага и личното си имение, за да се бори за българската кауза в Лондон по време на Балканската война.
Заради неговите ораторски умения се стига и до едно от най-благоприятните за България международни споразумения - Лондонския мирен договор от май 1913 г. Днес в сянка остават не само политическите му заслуги, но и литературните му творби. Причината за отстраняването му от следосвобожденския пантеон е, че като харвардски възпитаник е бил протестант и американофил.
След успешното завършване на Харвардския университет и особено след като придобива славата на чужденец, който печели конкурса за написването на химна му, Ватралски се радва на огромна слава. Благодарение на популярността си през следващите години той си спечелва
много влиятелни приятели в САЩ.
Има срещи с някои от най-бележитите личности от края на ХIХ век зад океана. От политиците между тях са президентите Теодор Рузвелт, Уилям Маккинли и Бенджамин Харисън.

Приятел е с някои от най-известните американски проповедници като д-р Лайман Абът, Ватралски е вероятно и единственият българин, който е гостувал на изобретателя Томас Алва Едисън.
През цялото време пише за известни всекидневници като: The Boston Transcript, The New York Tribune, The Forum и The Chicago Tribune. Известността му е толкова голяма, че всички те поместват неочакваната новина за неговото заминаване за България. Оставяйки перспективна кариера в Америка, през юни 1900 г. Ватралски тръгва обратно за България. Точно преди да отплува, минава през Ню Лексингтън, щата Охайо, където на 16 юни 1900 г. пред кметството държи реч в чест на Джанюариъс Макгахан, военния кореспондент, който пръв съобщава в световната преса за Априлското въстание и с това спомага за освобождаването на България от турско робство.
Закърмен с пуританските идеали на Ралф Уолдо Емерсън, Томас Карлайл и други от най-именитите американски и английски умове, Ватралски няма търпение
да сподели тайната на американското величие
със сънародниците си. Със спестени в Америка пари след завръщането в България си купил имот близо до София, в землището на тогавашното село Бояна. Писателят иска да живее в хармония с природата, като се прехранва със земеделски труд. С доста усилия успял да си построи хубава къща и се заел да облагородява мястото - засадил овощни дървета, зеленчуци, отглеждал копринени буби и ракита. Само за няколко години предишният неприветлив пущинак се превърнал в красива градина, а доходите от стопанството вече стигали за издръжката на собственика му. Много скоро столичани започнали да се интересуват от чудака, който се опитвал да живее според идеалите си. А и той не странял от обществения живот. Основава Българо-американското дружество и става член на борда на Дружеството на английскоговорещите жители на София. Преподава в Американския колеж, лектор е в Софийския университет. Почти веднага след пристигането си от Америка установява и близки контакти с цвета на тогавашната ни интелигенция - Иван Вазов, Стоян Михайловски, проф. Иван Шишманов, Симеон Радев, Пейо Яворов, Александър Теодоров-Балан и др.
Веднъж, малко след като се оженил за жена си Василка през 1907 г., на гости в имението му дошъл скъп гост - писателят Иван Вазов, с когото се запознал още през 1901 г. и пред когото отдавна се прекланял. От своя страна народният поет не можел да скрие възхищението си от стопанството на Ватралски. "Мястото наистина е прекрасно, но за съжаление все още си няма име", споделил скромно домакинът, докато се разхождали из градината му. "Да, точно така трябва и да се казва - прекрасно село или още по-добре, красно село", отвърнал патриархът на българската литература и по този начин се превърнал в
кръстник на бъдещия столичен квартал
Близко приятелство свързвало Ватралски и със Стоян Михайловски, но и двамата били със силни характери и често стигали до спорове. Легенда се разказвала за едно тяхно пререкание. Любимата тема на американския възпитаник Ватралски била за значението на истината и нейното приложение в живота - правдата. Ненапразно думата Veritas - "Истина", била изписана както на герба на Харвард, така и на собствения му екслибрис. Веднъж Стоян Михайловски обаче развил пред него тезата, че понякога
по изключение е допустима и благородната лъжа
Сякаш ток ударил харвардския питомец. При все че винаги се отнасял с голямо уважение към Михайловски, за миг оставил добрите маниери, изправил се заплашително, вдигнал ръка към небето с решителен жест и на висок глас отсякъл: "Благородна лъжа няма, както няма и свят дявол. Във всеки случай и на всяка цена трябва да се говори истината. И ти, ако ще би и небето да се сгромоляса, пак трябва винаги да говориш истината!"
Ватралски до края на живота си работи за приятелство със САЩ и Великобритания. За българо-американските отношения например той пише:
"На никоя държава, освен може би на Русия, днешна България не дължи за своята свобода и култура, за своите политически учреждения толкова много, колкото тя дължи на Америка. Новата българска история е неделима от историята на американската религиозна мисия и американските училища в Цариград и другаде по Балканския полуостров." Затова след завръщането си от Америка
организира инициативни комитети за увековечаване на имената на именити англосаксонци и най-вече на тези, които имат заслуга за Освобождението на България. По негов почин в София са кръстени улиците "Братя Бъкстон", "Макгахан", "Уошбърн", "Д-р Албърт Лонг", "Юджин Скайлер", "Джордж Вашингтон" и др., а на "българския светец", както Ватралски нарича английския министър-председател Уилям Гладстон, освен улица в центъра на столицата е именувана и Трета мъжка гимназия.
Многобройните си познанства със световни политически фигури Ватралски ползва като възможност да популяризира родината си. Поддържа връзка с Джордж Уошбърн и Алберт Лонг. Води оживена кореспонденция с братята Чарлз и Ноел Бъкстон.
Особено активна политическа дейност развива през годините на Балканската и Първата световна война, като поставя българския въпрос пред международната общественост чрез кореспонденцията си с видни английски и американски общественици.
Много съжалявал Ватралски, че след избухването на Балканската война заради напредналата му възраст не са го взели в армията. Макар и миролюбец, за патриот като него каузата била справедлива - балканските народи се съюзили срещу вековния си поробител. Обзело го силно желание
на всяка цена да помогне на страната си
и затова решава да замине за Англия и да защитава позициите на отечеството си пред тамошните висши политически кръгове.
"Аз трябва да отида в Англия, за да осветлявам общественото там мнение досежно Балканската война и да защитавам нашата права кауза. Понеже владея английски, това е моя отговорност. Каквото и да сторех тук, в България, дори и да положех живота си на бойното поле, аз ще бъда стократно по-полезен на освободителното дело с агитацията си из Великобритания", пише самият той.
И въпреки че начинанието му среща пълно неразбиране от официалните власти, той не се отказва.
Първоначално Стоян Ватралски излага идеята си пред министъра на вътрешните работи Людсканов, който го препраща към министър-председателя Иван Евстратиев Гешов. На 22.09.1912 г. изпраща писмо с исканията си, но получава отговор чрез председателя на Народното събрание д-р Стоян Данев, който съдържа завоалиран отказ. Непоколебим в осъществяването на идеята си, Ватралски посещава министъра на финансите с молба за съдействие за кредит срещу ипотека на имущество за финансиране на мисията си във Великобритания. Със съдействието на министъра получава кредит от Банката за земеделски кредит и на 22.10.1912 г. заминава за Великобритания. Среща се с наследниците на Уилям Гладстон, като гостува на внука на политика - Хенри Гладстон. Изнася публични лекции в Лондон, Ливърпул, Лийдс, Брадфорд, Дарлингтон и Йорк. С голям успех се отличава и речта му държана в двора на университета Оксфорд. Публичните му прояви са съпроводени и с благотворителни акции. По този начин благодарение на него в сметката на "Подпомагателния комитет за болни и пострадали от войната" в София, оглавяван от царица Елеонора, са набрани над 50 000 британски лири - огромна сума за онези години. Освен публични лекции Ватралски пише статии в "Манчестър Гардиън", "Дейли Нюз", "Йоркшир Обзървър", "Оксфорд Кроникъл" и други. Основните му теми са "Война и мир в Балканите", "Балканското положение и английската дипломация", "Нашата война за мир в Балканите", "Ролята на религиозния фактор в пропадането на турската империя" и др.
В крайна сметка в резултат и от неговата дейност британското обществено мнение се обръща в полза на българите и се стига до твърде благоприятния за нас Лондонски договор от май 1913 г., когато на България са дадени земите до линията Мидия-Енос.
Освен като мисионер и общественик Стоян Ватралски е
познат и като
литературен творец
Той пише проза и поезия на различни теми: "България и Съединените държави", "Моето в Англия себепосланичество", "Америка и България", "Английски и американски държавници", "Кирил и Методий", "Балканско държавничество" . А също и голям брой религиозни и нравствено-етични произведения: "Първом правда", "Битие", "Миротворство", "Щастие", "Силата на правдата", "Евангелски псалми", "Проповеди на един мирянин", "Истина ви казвам", "Бог и войната", "Исус Христос - Царят на правдата".
Висока оценка за неговото творчество дават видни писатели, учени и общественици. Иван Вазов например казва за него:
"Г-н Ватралски има добре запазена душа, неразвалена от западното течение в литературата, тъй рядко срещано нещо днес. В неговите работи се срещат мисли, чувства и идеи възвишени и чисти. Любов към хубавото, посвещение на дългът, влечение за правдата, обич към отечеството и природата - това са отличителните черти на неговата поетическа личност. Ние нямаме друг поет у нас, който да пее и ратува за "първом правда". Неговите стихотворения могат с еднаква полза и наслада да се четат от стари и млади и по своето възпитателно значение са от категорията на хубавите, но тъй редки у нас книги, които могат да бъдат препоръчани като четиво за днешното поколение", а проф. Иван Шишманов допълва: "Навред изпъква енергичната фигура на силния с христовото слово евангелски проповедник, който не напразно е чел библейските пророци и Емерсона. Но има в римите му и истински лиричен акцент."
Въпреки че често е молен да заеме политически постове, той не проявява голям интерес и
живее скромно в чифлика си в Красно село
Истински убеден евангелист, след завръщането си от САЩ така и не се присъединява към никоя евангелистка църква и не получава издръжка като пастор. Винаги изтъква скромния си селски произход и не се срамува от това, че е син на бедни овчари от Вакарел.
При посещението му в САЩ през 1924 г. по покана по случай 30-ата годишнина от дипломирането му в Харвардския университет бостънският вестник Boston Globe публикува статия за българския общественик на цялата си първа страница. След кулминацията на тържествата в Харвард в продължение на десет месеца той е почетен гост на редица от най-известните американски институции и отново чете лекции за България.
Повечето от състудентите му отдавна са направили бляскава кариера в политиката, бизнеса и други сфери на обществения живот, но всички си спомнят високия брадат българин, който ги е надвил в състезание на родния им език. Затова той е радушно приет на поредица от знаменателни събития. Гостува на именитите си състуденти и държи лекции в представителния клуб Twenty century - "Двадесети век". Поканен е и на тържествена среща с председателя на дружествата за създаване на О. Н. Ето как описва събитието: "Гостите тук бяха самият елит на бостонското общество. Председателствуваше харвардския ректор, д-р Лоуел, а моя скромност седях между г-н Седжуик, мой съкласник и именит редактор на в. "Атлантик Мънтли" и г-н Уокър, бивш управител на щата Масачузетс".
Успява да посети и родната къща на любимия си мислител Емерсън, в която в края на живота си е бил приютен и друг бележит американец - Хенри Дейвид Торо.
В едно нещо обаче, както и сам признава, той не успява. Горещото му желание е да види българите духовно обновени и с повдигнат морал - качества, които според наученото в Америка са
гаранция за просперитета
на един народ
А американският възпитаник Ватралски дълбоко вярва в тези принципи, защото са му засвидетелствани от най-авторитетните хора в САЩ: "Спомням си думите на президент Харизон, който в един личен разговор преди 30 години ми каза: "Истинска демокрация, в същност, никога не е успявала извън протестантските страни."
Но съплеменниците не искат да го чуят, а заради протестантските му убеждения дори умишлено го игнорират. Сблъсъкът с българската действителност го кара да напише някои тежки констатации, много от които имат своето значение и днес. Преживял горчиви лични разочарования от държавни и общински чиновници, крадливи съседи и завистливи клеветници, след второто си пътуване до САЩ той избухва:
"Ето такива намерих аз порядките в България, София и Красно село. Една грозна човекоубийствена атмосфера. Едно грозно хищничество у нашето чиновничество, една низка и злобна безхарактерност в нашето общелюдие, една обезвяра и деморализация в нашата интелигенция и, най-сетне, това свирепо самоизяждане на нашето гражданство; всички тез прояви - тук в реда на нещата безредни: - са едновременно и плод и причина на българската кобна действителност."
Същата горчивина се чете и в сравненията, които прави в книгата си "България и Америка". Ето някои от тях:
"В Америка властта е в ръцете на способните, амбициозните и, с редки изключения, на добросъвестните.
В България - в ръцете на хитрите, хищните и, с редки изключения, на безхарактерните.
Там, управниците предимно служат на обществените интереси и на напредъка.
Тук си служат с обществените сили и с народа, за постигане лични цели и облаги
Там, народа вярва, има доверие в думите и мероприятията на избраниците си. И с право.
Тук, никой почти не вярва в искреността и добрите намерения и думи на властниците. И с право."
И още свидетелства за това, че е останал неразбран от сънародниците си, от същата книга :
"За улеснение описанието на общите умствени черти на българското гражданство може да го подразделим на три категории, а именно: сериозно любознателни, леко любопитни и подозрително злобни.
Тези първите, сериозно любознателните, трябва да смятаме за най-важна част от нашето гражданство, най-ценни за обществото. Техния процент за жалост не е голям: може би само 5% от целия народ, но благодарение че имаме и толкова. ... Хората от тази категория всякога ми задаваха сериозни и с дълбоко съдържание въпроси за Америка и американците.
Вторите, леко любопитните са много повече от първите. ... Те всякога ме питаха глупави и без значение въпроси и ми напомнят онзи африкански главатар, който разположил се гол-голишав под сянката на едно дърво запитвал посетилия го за пръв път бял човек: "Какво приказват за мене там, из Европата?" Най-голямо и най-потресно впечатление обаче ми направи третата категория българи, подозрително злобните. Те съставляват по-голямата част от народа и дават тон на българските нрави.
Това са грозни души, невежеството и клюкарството
в които съперничат по предимство с ехидната завист и съскащата злоба. Всред подобни люде факта, че съм бил в Америка и че говоря възторжено за американците, възбуждаше необяснимо раздразнение. Без срам и стеснение, те ме наричаха "чужди агент", бил съм "подкупен", понеже съм отричал техните против Америка и американците хули и клевети. И никой освен мене не им възразяваше."
Но все пак, за да няма съмнение, че е бил прав, някъде другаде поетът пише утешително:
"Какво, че днешний дух не те разбира - след сто годин друг ще те цитира."